Дебати
за и относно търновската конституция
Въведение
Учредителното
събрание в Търново е първото Народно събрание на третата българска държава.
На 24
април 1877 година с Манифест на руския император Александър II Николаевич Руската
империя обявява война на Османската империя –
мотивирано с „облекчаване участта
на християните на Балканския полуостров”. (1877, Александр II)
На 22
ноември 1877 година руският дипломат Александър Нелидов изготвя „Записка
относно условията за мир” съдържаща условия, които могат да бъдат предложени на
Високата порта.
На
основата на Записката е съставен документ, наречен Основи на мира, подписан от
император Александър II на 9 декември 1877 година. В него се предвижда - Създаване
на българска държава със статут на автономно княжество и територия, която
обхваща земите, където българското население е мнозинство. Размерът и не може
да бъде по-малък от размера, определен от „Цариградската конференция” –
територията до Тулча и делтата на р. Дунав на североизток, Охрид и Костур(Кастория) на югозапад,
Лесковац и Ниш на северозапад, Лозенград(Къркларели) и Одрин на югоизток., „но
с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че
проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г.
са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия”. (Петков, 2005)
Основите
на мира са подписани в 1800ч. на 31 януари 1878 година в Одрин, като документа
заляга в основите на последващия мирен договор.
Час
по-късно на същото място се подписва и примирие, с което се прекратяват
военните действия и влиза в сила от момента на подписването и е валидно през
времето на преговорите за мир. (1986, Енциклопедия „България”)
На 3
март 1878 година - дата с огромна символна стойност за император Александър II (рожден ден, ден на коронация, ден на освобождаване на крепостниците) - около 1700ч. е
подписан предварителен мирен договор от граф Николай Игнатиев и Александър
Нелидов от името на Руската империя и Сафвет Мехмед
паша и Садулах бей от страна на Османската империя.
С
договора се уговаря, че България се издига в автономно, поданно
княжество, с християнско правителство и народна милиция. Размерът на годишния
данък, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката,
която Високата порта ще посочи покъсно, ще бъде
определен по съгласие между Русия, отоманското правителство и другите кабинети
в края на първата година от дейността на новата организация. (1952, Сан-Стефанский
мир).
Санстефанският
мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор и урежда, макар и
неокончателно, обособяване на Трета българска държава.
Санстефанският
договор изостря силно отношенията между Русия и останалите Велики сили.
Споровете между някои от тях обаче са били поради неспазването от страна на
Русия на предварително сключените тайни споразумения с Австро-Унгария –
по-специално Райхщадското споразумение от 8 юли 1876
г. - Съгласно текста на това споразумение Австро-Унгария и Русия се съгласяват,
че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя,
създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено. (Pribram, 1921)
Споразумението
доказва, че още през 1876 г. е било ясно, че страните по него не са били
съгласни на Балканите да се създаде нито компактна славянска, нито голяма
държава. Именно това съгласие между двете държави прави създаването на
Санстефанска България невъзможно, а подписаният през 1878 г. предварителен
Санстефански мирен договор — неизпълним.
Райхщадското споразумение е продължено и с Будапещенската тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария.
Будапещенската конвенция дава право на
Австро-Унгария да поиска преразглеждането на Санстефанския мирен договор - нещо, което Русия
се съгласява да стори.
На 30
май 1878 година се сключва тайно дипломатическо и стратегическо споразумение
между Русия и Великобритания - Лондонското споразумение за промяна на
Санстефанския договор.
По
важните точки са включени, както следва в:
Меморандум
1 - Англия отхвърля деленето на България по
меридиана, като Русия няма да
настоява на промяна; На юг
България ще бъде разграничена така, че да
няма излаз на Егейско море;
Западните граници на България ще
бъдат коригирани, така че да
не включват в себе си небългарско
население, примерно на изток от
линията Нови-Пазар и Курча Балкан (т.е.
приблизително към Серес); България ще бъде разделена
на две провинции
– едната от тях, на север
от Балкана, ще получи автономия
под княжеско правителство, а другата – на юг от
Балкана, ще получи широка административна
автономия с губернатор-християнин,
назначаван в съгласие с Европа; Руският император отдава особено значение в Южна България да няма
турска армия. Лорд Солсбъри е съгласен, при условие,
че руският император няма да възразява, ако
турските войски имат право да
влизат в южната провинция, за да
се възпротивят на въстание или
нахлуване от друга страна; Британското правителство иска и Русия се
съгласява висшите постове в милицията в Южна България да
бъдат назначавани от Високата порта
в съгласие с Европа.
Меморандум 2 - Уточнява се, че освен
точките по предходния Меморандум, британското правителство си оставя правото
да отстоява позициите си и по следните въпроси:
Да изисква участието на Европа
в административното устройство
на двете български провинции; Да обсъди продължителността
и характера на руската окупация на България; Бъдещето
наименование на южната провинция.
На 13
юли 1878 е сключен договор между Великобритания, Германия, Австрия, Франция,
Италия, Русия и Османската империя за уреждане на Източния въпрос.
В чл.
4 от договора е уредено, Събрание на български нотабили(знатни граждани), свикано
в Търново, преди избора на княз, ще
състави Органическия устав на княжеството. В районите, където българите са
смесени с турско, румънско, гръцко или друго население, правата и интересите на
това население ще се отчитат по отношение на изборите и съставянето на
Органическия устав.
Съставяне на проекта на
органическия устав
С
инструкция от 22 април 1878 г. на държавния канцлер на Руската империя
Александър Горчаков са дадени насоките към императорския
комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков.
На
основа на посочените указания в Съвета на управлението на руския императорския
комисар се пристъпило към предварителните работи по съставянето на органическия
устав. За успешното изпълнение на тази задача били направени извлечения от
конституциите на Сърбия, Румъния и Гърция, като най-подходящи за условията и
положението на бъдещото Българско княжество. Изработването на проекта било
възложено на руския юрист и организатор Сергей Лукиянов,
който бил ръководител на съдебната част в Канцеларията за граждански дела на
княз Владимир Черкаски и продължил същата работа при княз Дондуков като
управител на съдебния отдел към неговия Съвет на управлението.
С цел
всестранно изясняване на въпросите за органическия устав и избора на българския
княз, императорският комисар разпратил до някои известни българи с духовно и
светско звание списък с 16 въпроса: на кое вероизповедание трябва да принадлежи
царстващата династия; ако княжеското достойнство бъде наследствено, то какъв
ред на престолонаследяването да се установи и трябва
ли да се изключат лицата от женски пол; с каква власт трябва да бъде облечен
князът, с ограничена или неограничена; ако князът бъде облечен с ограничена
власт, то как да се организира участието на народа в управлението на страната;
трябва ли да се учреди само едно обикновено събрание на представителите или за
някои особено важни случаи трябва да се допусне, както е в Сърбия, Велико
народно събрание и др.
Почти
всички лица, на които се предложили тези въпроси, се изказали за конституционна
форма на управление, главно за това, че за княз, както следвало да се очаква,
ще бъде избран чужденец и следователно би било опасно да му предоставя твърде
голяма власт.
Преобладаващо
било гледището за конституционна монархия, а много малка група били
републиканците, а още по-малко били тези, които знаели как да я постигнат.
Важно е да се отбележи, че конституционната монархия като държавно управление е
била модерна за времето си.
Проектът
на органическия устав на Българското княжество, съставен от Съвета на
императорския комисар и съобразен с получените мнения на известните българи, в
началото на ноември 1878 г. бил изпратен в Министерството на външните дела на
Русия, откъдето след разглеждането му е предаден на Военното министерство и
след това по височайша заповед е бил подложен на основен преглед от специална
комисия при II отделение на личната канцелария на Негово императорско
величество Александър II, в която взел участие професорът по гражданско право в
Санктпетербургския университет Александър А. Градовски. Председател на комисията бил княз Сергей Н. Уросов, а членове статс-секретаря
Ф. А. Брун и вицедиректора на Азиатския департамент
д. с. с. Л. А. Мелников.
С
писмо на заместник-министърът на външните дела Николай К. Гирс
от 8 януари 1879 г. проектът на устава, поправен съгласно направените забележки
и придружен с тях, бил върнат на императорския комисар с препоръката да
предостави на българското народно събрание пълна свобода да се изказват мнения
по съществото на работата и да се постановяват решения.
Поправките
били незначителни. Професор Градовски дал особено
мнение, в което заявил, че бидейки твърде малко запознат с бита и положението в
България, се считал за съвършено некомпетентен в разрешаването на въпроса,
каква форма на управление и организация се изискват от условията на обществения
живот в тази страна. След получаване на поправения проект на устава, княз
Дондуков-Корсаков заповядал да го преведат на
български език и след това да го отпечатат на български и руски език, а
откриването на народното събрание в Търново определил за 22 февруари.
По
време на заседанието на Учредителното събрание на 2 април Драган Цанков
възразил срещу думата „органически” и предложил в заглавието да се спомене само
„устав” или „конституция”. На гласуване били поставени заглавията „Държавен
устав на Българското княжество” и „Конституция на Българското княжество”, като
второто събрало 118 гласа „за”, а за първото имало само 6 гласа „за”.
Състав на учредителното
събрание
Изборите
за Учредителното събрание са проведени през декември 1878 г. Тъй като все още
държавата не е конституирана и няма приет избирателен закон, то населението
гласува съгласно регламента, установен от Временните правила за избор на членове
на окръжните съдилища. Правилата са одобрени от временно управляващия
българското княжество княз Александър Дондуков-Корсаков
и влизат в сила от 24 август 1878 г.
Приблизително
на 10 000 души население се излъчва един депутат. Бюлетините са били бели листи
и избирателят сам пише предпочетеното име. Не се знае дали е имало повече от
един кандидат, а също и как са били поставяни кандидатурите. В някои райони, в
малки населени места, поради това че голяма част от населението е неграмотно,
се е гласувало с бели и черни бобчета или с боб и
царевица.
От
общо 230 народни представители(Палангурски, 2014) в
Учредителното събрание по избор влизат само 89 човека – главно от днешна
Северна България, като това дори не се отнася за всички райони.
свикване
В
изпълнение на клаузите на Берлинския договор Учредителното събрание е свикано в
старата българска столица Търново.
То е
свикано по разпореждане на императорския руски комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков с цел да изработи и утвърди бъдещото държавно
устройство на новоосвободеното Княжество България. Рамката на това устройство е
вече очертана в Берлин: автономно трибутарно
княжество, намиращо се под върховната власт на султана. Формата на държавното
управление е посочена като конституционна наследствена монархия, начело с княз.
ОТКРИВаНЕ
Учредителното
българско народно събрание е открито тържествено на 22 февруари 1879 г. от
императорския руски комисар в страната княз Александър Дондуков-Корсаков в сградата на бившия турски конак в Търново, в
присъствието на представители на всички държави, подписали Берлинския договор и
много гости. Важното в речта на Дондуков е свободата на действие, която се
предоставя на българските депутати в тяхната работа: "С пълна свобода и
независимост на отделните мнения и общи прения да се изкаже всеки от Вас
съвестно и с убеждение като имате на ум, че във Вашите ръце е щастието,
благоденствието и бъдещата съдба на отечеството, което е извикано към нов
политически живот". (Протоколи, 1879)
Ненамесата
във вътрешното конституционно устройство на Княжеството като ход на Руската
империя е най-сигурно средство за укрепване влиянието и сред българите. В
първите заседания депутатите обсъждат процедурни въпроси, гласуват
благодарствени адреси до руския император за освобождението на българския
народ, изработват и правилник за вътрешния ред на събранието.
За
председател на Учредителното събрание е избран бившият Екзарх - Антим I
Видински, а за подпредседатели Петко Каравелов и Тодор Икономов.
ЗАДАЧИ
Главната
задача на първите народни избраници е разглеждане и гласуване на конституцията
на Княжество България. Проектът на конституцията, предложен за обсъждане в
Учредителното събрание, е по първоначалния руски проект.
Съставителите на проекта са отдали
дължимото на установените демократични традиции на българския
народ и настъпилите промени в обществото след Освободителната война. В него присъстват
редица либерални моменти: намалени права на княза,
издигната е ролята на Народното събрание,
предложено е всеобщо и пряко народно гласуване
и пр.
ДЕБАТИ
Към
поставянето на основите на Третата
българска държава народните представители подхождат с ентусиазъм и нужният за
това национализъм.
Първите
дебати започват неофициално в църквата „Св. Никола” в Търново, преди
откриването на Учредителното събрание. Основната спор се води не около
приемането на конституцията, а по отношение на общонародния въпрос, разделянето
от Великите сили на земите, населени с българи, и организирането на действен
протест срещу тази неправда. Внушителна група от участниците е на мнение, че
Учредителното събрание не трябва да се открива, защото така българите официално
ще признаят несправедливите клаузи на Берлинския договор.
По-умерените,
по-балансирано мислещите излагат, че Берлинският договор не може да бъде
променен от тях, нито пък могат да накарат някой да го промени, но пък могат да
протестират основателно, да изложат аргументите си и най-важното да работят,
тъй като са свикани, за да създадат органически устав.
По-радикалните,
самонаричащи се либерали, които поради лични и
групови вражди не се харесват с по-умерените, започват да градят политически
имидж върху националния въпрос за обединение на българските земи.
За да
има имитация на модела либерали-консерватори, либералите наричат другата група
консерватори, при все, че не изповядват съответните ценности.
Първото
разделение на двете партиди е именно по националния въпрос.
Либералите
нямат свое гледище по отношение на основния закон, а се изразяват като критици
на вече изготвеното.
Още на
първите заседания Учредителното събрание избира своя 15-членна комисия, която
има задача да прегледа руския проект и да изработи нов документ за основните
начала, върху които трябва да е изградена българската конституция. Председател
на комисията е Константин Поменов, сред членовете са
Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Икономов и др. На 12-тото заседание на
събранието, комисията представя своя доклад, изработен в съответствие на
декларацията на човешките права, прогласена от Френската революция. В него се
подчертава: „Най-главното начало на една Конституция е началото на свободата.
Свобода на действувание, говорение
и мисление са начала, които като вродени человеку, трябва да се почитат от всяка Конституция“. Други
важни принципи, подчертани в рапорта, са: принципът на равенството пред закона,
принципът на самоопределението, който намира приложението си в участието на
народа в законодателната власт, и принципът на сигурността на човека, т.е неприкосновеност на личността, жилището, собствеността
и кореспонденцията.
Тогава
започват исериозни дебати за и против този български
проект за конституция. Водачите на опозантите, нямат
своя идея, а и приемат някои конструктивни предложения в рапорта., но за
процедурата и за пред всички го оборват, така че да бъде отхвърлен като цяло, а
с него и тези основни начала, без нито един аргумент по същество.
Петко
Каравелов излага: „В тоя рапорт няма ни политика, ни логика, ни граматика...
комисията не е оправдала доверието на народното събрание”
Петко
Р. Славейков квалифицира рапорта като „бабини деветини” и „вятърничава
конституция” понеже в текста на рапорта пише, че „от нашата конституция трябва
да вее дух на разумен консерватизъм”.
Мнозинството
се доверяват на авторитета и ораторското майсторство на либералите и отхвърлят
рапорта.
Повече
от двадесет дни депутатите обсъждат подробно, член по член бъдещата
конституция. Те единодушно решават да отстранят от руския проект постановки,
които напомнят юридическата зависимост на Княжеството, или да се изменят в духа
на българската национална независимост.
Съгласие
се постига по още много въпроси, като например названието на основния български
закон да бъде „Конституция“, както е при свободните народи, а не „Органически
устав“, задължителното и безплатно начално образование на българите, неразделянето на обществото на съсловия, забраната на
мъченията, свободата на печата, размера на цивилната листа на бъдещия княз и
пр.
По
редица други въпроси обаче споровете са продължителни и яростни.В
хода на дебатите по отношение на 26 еднокамарен или двукамарен да бъде българският
парламент, окончателно се оформят двете партиди в Учредителното събрание –
либерали и консерватори.
Като
водачи на либералите изпъкват Петко Каравелов, Петко Славейков, Драган Цанков и
др. Лидери на консерваторите в събранието стават д-р Константин Стоилов, Григор
Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др. Независимо от рязкото
противопоставяне между двете фракции в събранието, Тодор Икономов дава блестящ
пример за толерантност. Като вносител на предложението за въвеждане на сенат,
той пише аргументирана реч, която сам предлага на опонента си от страна на
либералите Петко Славейков, за да се запознае с нея преди обсъждането. То
протича толкова бурно, че накрая избухва скандал и консерваторите напускат
заседанието.
Либералите
се налагат не само да отпадне сенатът в бъдещия български парламент, но и по
други важни проблеми и така внасят мощна либерална струя в българската
конституция. Не по-малко влияние оказват изказванията на консерваторите
Константин Стоилов, Марко Балабанов и Димитър Греков за нуждата от
самоуправление на общините и децентрализация на управлението, за обявяване на
българската земя за свободна от робство територия, за премахване на текста за
васалното отношение на Княжеството към Високата порта и много други.
Всеобщото
избирателно право, също става причина за дебати. Мит е, че консерваторите
искали да наложат такива ограничения, че да не могат всички българи да
гласуват.
Ограниченията
предлагани от тях са, избиратели да могат да гласуват като навършат 21 години,
плащат данък 100 гроша и имат, каквото и да било, недвижимо имущество или
пък само имат средно/висше образование,
т.е. отпадат една много малка част социално безотговорни хора, нещо обичайно за времето си.
Важни са
дебатите, който се разгарят по „църковния въпрос“, защото след разпокъсването
на Отечеството той е пряко свързан с „националния въпрос“. С цел запазване
духовното единство на българския народ в лицето на Екзархията, депутатите
гласуват чл. 39 на Конституцията, според който българската църква не се обособява
в рамките на Княжеството, а остава част от българската църковна област, която
фактически обхваща териториите на Мизия, Тракия и Македония. Неудобството от
административна гледна точка за църковните дейци от факта, че
местопребиваването на Екзарха остава в Цариград, е прието като необходима
жертва.
Преувеличено е значението на темата за избор на столица
от Учредителното събрание – още в Рапорта София е предложен за столица. Някои
неща са били решени преди да се изложат публично и има идея изхождаща от Марин
Дринов София да бъде столица, заради неосъщественото българско обединение, а
София се явява и средищно място на населените с българи земи – от Тулча до
Охрид и от Видин до Одрин. Това се явява и тежеста по
този въпрос, а не някакво дребнаво състезание. Историческата тежест на Търново
не остава назад, дори Драган Цанков излага, че великите народни събрания с
големите решения за България ще се правят в Търново.
Окончателните
поправки в текста на Конституцията се обсъждат на 14 април 1879 г., на 26-тото
предпоследно заседание. След приключването председателят на Учредителното
народно събрание митрополит Антим Видински, първият български Екзарх, се обръща
към депутатите със запомнящите се думи:
"Слава
Богу! Свършихме делото, за което бяхме повикани. Станаха някои неспоразумения,
но то се разумява от само себе си. Нашето събрание беше като кораб, изложен на
бури: слава Богу, този кораб достигна пристанището. Можем да кажем, че
направихме закони от Народа за Народа"
Народни представители
Руското
временно управление е събрало в Търново цвета на българския политически,
обществен и стопански елит, за да изработи Органически устав за държавно
устройство на Княжество България. Учредителите са дейци за национална църква(единствената
политическа школа на България до тогава) и просвета, революционери, търговци,
издатели, земеделци, чиновници, юристи, лекари и учители. Всеки в своята сфера
на живот е направил достатъчно, за да покаже, че има правото да бъде създател
на нова България. Общото е, че всички знаят , че проектът Българска държава
трябва да проработи. Те са били грамотни и образовани хора, участвали в
обществени проекти.
Различни
като произход, знания и готовност да творят закони, много малко са юристите –
девет, като само двама са доктори по право.
Повечето
от народните представители нямат правна и управленска опитност и на фона им
изпъкват хората с опит, напр. д-р. Константин
Стоилов(автор на българския проект за конституция), Марко Балабанов, Григор
Начович, Епископ Климент Браницки(Васил Друмев),
изобщо архиереите управлявали епархии(нещо повече от община).
118 от
депутатите получават правото да заседават в Търново по звание или според
заеманата от тях длъжност (10 от тях са представители на висшето духовенство като
българският екзарх Йосиф бил освободен от присъствие в Народното събрание
поради зависимото си положение от Портата.; двама са членове на Върховния съд;
103 са председатели на губернските и окръжните съдилища, както и председатели
на окръжните и градските съвети). 21 от делегатите са назначени от руския
императорски комисар княз Дондуков, в това число 11 мюсюлмани. Последните
петима са представители на дружества и организации като Одеско българско
настоятелство, Рилски манастир, Българско книжовно дружество в Браила.
С
гимназиално образование, получено главно в западни и руски учебни заведения са
27 от депутатите. 43 са с висше образование, шестима от тях – дори с докторат.
Има и деветима юристи. Има още лекари, публицисти, книжовници и 60 учители.
Повече от двадесетина са свещениците. Има 17 души с начално и 28 с основно
образование.
Занимаващите
се със стопанска дейност са 53, като 21 от тях са се самоопределили като едри
търговци и собственици. 63 от делегатите са взели участие в различните форми на
революционните борби (революционни комитети, въоръжени чети и др.), а също и в
Руско-османската война.
За 113
има сведения, че са се включили в различните легални форми на националната
революция (църковно, просветно движение и др.). Над 140 души са подпомагали
Временното руско управление като губернатори и вицегубернатори, председатели,
членове или сътрудници на окръжни и градски съвети, съдилища и др.
Във
възрастово отношение преобладава групата на 30-40 годишните, следвана от 40-50
годишните. Малцинствата – турско, гръцко и еврейско са представени от общо 16
човека в събранието. Любопитен факт – тъй като избраните мюсюлмани са само 2-3,
то императорският комисар назначава още 10 души от "най-благонадежните". Този факт трябва да служи като
доказателство за безпристрастността на русите, а също и да подчертае стремежа
за запазване интересите на мюсюлманското население в княжеството.
Приемане и подписване
Търновската
конституция е гласувана и подписана на 16 април 1879 г. в
1400ч. (откогато влиза в сила) от депутатите на Учредителното събрание и става
правната основа за изграждане на новата българска държава. По всеобщо признание
тя е една от най-демократичните и модерни конституции на своето време. Първите
български народни избраници създават документ, в който под върховенството на
закона се утвръждават демократичните ценности на
нашия народ и на съвременния им свят.
Заключение
Търновската конституция цели да закрепи юридически
социално-икономическите и политическите изменения в българското общество след Освобождението
през 1878 г. Съгласно член 4 „Българското царство е монархия наследствена и
конституционна, с народно представителство.“ Конституцията определя функциите и
компетентността на централните органи на държавна власт. Предоставят се широки
пълномощия на монарха във вътрешния и международния живот на страната. С нея се
прокламира министерска отговорност, депутатска неприкосновеност и общинско
самоуправление.
Съобразно Конституцията си Българското княжество се
определя като конституционна монархия, а не като парламентарна монархия –
властта на монарха е вкарана в рамки, но той има водеща роля.
Той е титуляр и на законодателната (съвместно с Народното
събрание), и на изпълнителната власт (сам назначава министрите – чл. 152), а
съдебната действа пак от негово име – принципът за разделение на властите не е
последователно проведен. Няма глава за съдебната власт (като гаранция за
правова държава), няма контрол за съответствие на законите с конституцията (чл.
49). Жителите на държавата се наричат „поданици“ (на монарха).
Новаторска и прогресивна за времето си и с либерален
характер, Търновската конституция по-либерална и от белгийската -
регламентирано е демократично местно управление, провъзгласени са широки
граждански права. Приети са и редица други принципи в либерално-демократичен
дух: забрана на титли и на разделянето на съсловия неприкосновеност на частната
собственост, забрана на непредвидени в закона наказания и извънредни съдилища,
както и на мъченията и на конфискуването на имот; забрана на всякакви отличия,
освен военните и пр. Постановява се първоначалното образование да бъде
задължително и безплатно; пълна свобода на печата, като се забранява цензурата
(чл.79). Само печатането на църковните книги е поставено под контрола на
Синода. Дадена е свобода и на сдруженията, но тук се поставя уговорката - които
не носят "вреда на държавния и обществения порядък, на религията и добрите
нрави".
Създаването на първата българска конституция следва от
постановленията на международните договори, а проектът се изработва от руската
администрация, но като краен резултат тя е дело на търновските учредители. В
нея сполучливо се съчетават националната ни самобитност и позитивната
европейска конституционна доктрина. По един своеобразен начин, тя отразява свободния
и демократичен дух на българския народ и принципите за народовластие, свобода,
равенство и неприкосновеност на собствеността, които се поставят в основите на
нашето държавно-политическо и обществено устройство. Нейното непреходно
значение се изразява в това, че тя усвоява господстващите през XIX век идеи за
политически либерализъм и демокрация, както и принципите за икономически
либерализъм.
Литература
Алекснадр II, 1877, Кишинёв,
Манифест Александра II об объявлении
войны Турции
Енциклопедия „България“, Издателство на БАН, София
1986, том 5, с. 861
Протоколите на Учредителното българско народно
събрание в Търново. Книжарница на Хр. Г. Данов, Пловдив, София, Русчук, 1879
г., с. 5 – 6
Палангурски, Милко, 2014, Учредително
събрание 1879 г./Учредителите, изд. Сиби.
Петков, П. Ст., 2005, Българските национални
празници и българският национален идеал, Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)
[http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/bylgarskite.htm]
Сан-Стефанский прелиминарный мирный договор 19-го
февраля 1878 г., Сборник договоров
России с другими государствами. 1856-1917. М., Гос.изд-во
полит.литературы, 1952.
[http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/FOREIGN/stefano.htm]
Berlin Treaty,
Oct., 1908 Treaty between Great Britain, Germany, Austria, France, Italy, Russia, and Turkey
for the Settlement
of Affairs in the East:
Signed at Berlin, July 13, 1878. American Society of International Law. Vol. 2, No.
4, Supplement: Official Documents (Oct., 1908), pp. 406 [http://www.jstor.org/stable/2212670?seq=6]
Pribram, Alfred.
1921, The secret treaties of Austria-Hungary,
VOLUME II, Oxford University Press,
pp. 203
[https://archive.org/stream/secrettreatiesof02pribuoft/secrettreatiesof02pribuoft_djvu.txt]